Целувката ти

Да те целувам искаш виртуално!
Нима дъха си пращам в единици, нули?
Нима кръвта ми може да тече по кабели
и гледам те с очи-монитори?

И как ще слеем устните математически,
когато ударите ми сърдечни са реални.
От мокрото на моите желания
на късо ще даде душата ми.

Очите ти не мога да погледна,
а знам, че без зеници с цветни ириси
не ще усетя топлината ти,
във пиксели дори да е преминала.

Не пожелавай да те искам виртуално,
това е като полусънно състояние,
реално няма да докосвам теб
- това ще е безкрайно наказание.

Колко е малко човешкото око , а колко много красота може да види!
Вървя по нос Емине, малкото село е останало зад гърба ми, пред мен е само морето.
Поглеждам в краката си - гъст килим от съвсем ниска трева и безброй бели цветчета като малки звездички посипани по нея. Вдигам поглед и поглеждам към морето - спокойно и синьо. Тази картина е може би най-съвършената, която човек може да види. Поне за мен е такава.
Мисля си...И тази земя, и това море, и този вятър са били цяла вечност заедно. Цяла вечност... а аз съм само миг край тях и утре вече няма да ме има. И какво като няма да ме има, за тях това е без значение. Те винаги ще бъдат така красиви и толкова заедно.
Морето ще гали Земята, а тя ще го прекръща в някой залив. Вятърът ще играе с Морето и ако стане прекалено бурен, то Земята ще му даде подслон да си почине.
Само миг имам, за да видя тази безкрайност и тази красота, с малкото си око. Само миг, за да почувствам тази любов, която съществува и цяла вечност да я нося в душата си. Само един миг, в който да поема въздух и да го подаря на тях и безкрайността им.
Колко е малко окото ми и колко много красота виждам...

Морско

Ти си като морските вълни. Някъде се срещат с пясъка, който от много лежане по морското дъно е забравил какво е да го премятат и милиардите му частички да се бъркат като един безкраен пъзел. Идваш и започваш да прегръщаш мен, една малка пясъчна купчинка, разпиляваш ме във себе си, играеш си с моите песъчинки.... Когато заплача от радост, ти прибираш сълзите ми и ставаш още по-силен и голям. Инерцията, която набираш ме прави безпомощна. По пътя ни видяхме една скала с миди. Ти се засили сякаш нарочно, аз се отпуснах и двамата ги върхлетяхме изведнъж, ударихме ги и се пръснахме вътре в тях, ...след което отново бурно поехме по пътя си, оставяйки множество рани някъде в синьото на морето.
Моето сиво в очите ми и твоето зелено се сливат, и ако някой рибар се надвеси над лодката си ще види сякаш пасаж от блещукащи рибки, но всичко е илюзия. Хората са така създадени, те искат да виждат нещо желано, което навярно е играта на една вълна и една купчинка пясък. Згребваме шепа водорасли, които постиламе на морското дъно и от тях си правим меко легло, на което можем да се отпуснем и да забравим колко сме различни и колко едни и същи в търсенето си на нещо ново и красиво. Но докато аз мога да се разпилея по водораслите и да има дам всичките си частици, за да живеят в мен, то ти искаш да им даваш само част от твоите капки, след което ме хващаш и отново ме понасяш към брега. Засилваш се и ме мяташ, а аз се разпилявам по една скала. Слънцето започва да ме гали с лъчите си, вече не мога да бъда твоя и започва безкрайността на спомените ми за едно пътешествие. Стоплям се, и от лъчите започвам да правя дъга, която уви, ще избледнее във времето. Но нищо не е вечно аз вече съм голямо момиче и ще го приема....Ти си тръгваш и не искам да плача.
Знам, че някъде там, на морското дъно, от мидите сме създали малки перли. И тях някой ден, след години, в някой малък морски град една жена ще наниже и ще носи влизо до сърцето си, влюбена.

* * *

И сякаш си чаша,
от която аз пия, но жаждата все така силна остава!
Не мога да спра, и да искам не мога,
защото със изгрева пак ще съм празна!

Попитай ме какво желая, то няма да е много, три неща.
Едни ръце, които да прегърнат мойто тяло и да ме стоплят във нощта.
Едни очи, които във зелено да ме поглеждат все така,
че даже след години разделени да те позная в погледа им ням.
И ако някога след време в тъмнината докосна устните ти с длан,
те пак да ми прошепнат в тишината, че ме желаеш силно все така.

В твоята стая....

В твоята стая вечно тихо е.
В твоята стая ние пак сме сами.
Затварям очи и всичко минало връща се -
усмивката, погледа. Помниш, нали?
И лягам до теб, ти прегръщаш ме нежно,
часовникът бавно спира свойте стрелки.
В ъгъла слънчев лъч се люлее небрежно.
Как хубаво е да сме в твоята стая сами!

Тъжно

Ако си тръгнеш - значи не обичаш,
без обич - по-добре да няма.
Да няма - спомени отлитат,
отлитайки и диря не остава.
Небето си синее както вчера,
а преди лягане е толкоз тежко.
Тежи, когато теб те няма,
но ти не идваш - и нощта е грешна.
Тежат звездите в коша на тъмата
във черното една не падна!
А падайки тя би донесла
вещание за нещо свято.

Несподелено

Обичайки те, знам че се обричам
поглеждайки в зората да умирам,
защото сънищата ми изстиват...
а в тях си ти - красиво отражение
на моите несбъднати желания.
Обичайки те, знам че се обричам
поглеждайки в деня да виждам слънце
играещо по прашни тротоари,
които спират, срещат се и тръгват...
а все безпътна да усещам,
стаената във мене обич.
Обичайки те, знам че се обричам
поглеждайки към теб мъгла да виждам,
вещаеща дъждът да не размине
домът ми тъмен тази вечер...
а музиката да е ленто
във сивите ми ириси разплакани.

Ако ми кажеш

Ако ми кажеш някой ден,

че слънце вече няма да изгрее,

че времето вървежа си ще спре,

че птиците ще спрет да пеят,

че вятърът притихнал, наскърбен,

ще спре земята да люлее,

и облакът ще легне уморен на някоя поляна без да смее да се разплаче, та дори за миг...

Ако ми кажеш някой ден,

че изворите ще заспят дълбоко,

реките своя бяг ще спрат,

че синьото небе ще стане тъй високо

за птиците поели своя път!

Че някой кръстопът ще опустее

и само прах и вятър ще посреща,

а ще изпраща спомени за хора,

които върху него имали са среща,

но са забравили за тежката му сянка

във дългите, горещи летни дни...

Ако ми кажеш някой ден,

че гледайки в очите ми не виждаш,

че хващайки ръката ми не чувстваш,

че устните ми веч не топлят студеното ти крехко рамо,

ще знам че е настъпил краят.

Ще зная, че това е знака,

за обич до полуда плаха така и не преминала в любов,

за обич тайно изживяна,

но непоканена под наш'та стряха

да стопли длани и душа...видяна.

Секс лепенка

Сексът е като тиксото. В някакъв момент от живота ти се появява, залепва се за съзнанието ти и стои с теб до деня, в който лепилото е започнало да изветрява и парченцето тиксо се отлепя. Остава само споменът, че е стояло точно тук, на това място, защото е събрало малко прах и малко спомени за отминалите дни. Не че не може да смените изхабената лепенка с нова, но на мястото на старата едва ли ще е удачно да я поставите. Защото първо ще трябва добре да почистите първоначалнато местонахождение, а човек не иска лесно да се раздели с първото сливане в живота си - ей така, с малко спирт и пухче от памук.
Други решават да си купят розово тиксо с щампа на сърчица, а и продавачът ги убеждава, че лепи ултра здраво. За съжаление много често добрата опаковка на стоката не отговаря на качеството и като нищо може да се озовете в положението тиксото да се отлепва едва ли не всяка седмица, а не дай си боже да го намокрите с някоя сълза! Но пък и положителна страна си има недостатъка му - не е нужно старателно да чистите съзнанието си, направо прибягвате до следващата лепенка. Ако сливането на телата не ви се е харесало, то дръпвате менте-лепката и слагате нова. И много следи не остават, защото както вече казах още при закупуването на този романтично-наивен на вид продукт, то вие не сте заложили на качественото лепило. Но какво да се прави, много убедителни продавачи се навъдиха напоследък!
Моята скромна личност например, преди да отиде до "Любовната книжарница" /намира се в пресечка на ул."Симеон"/, направи кратко социологическо проучване относно видовете тиксо, цените, дебелината на ролките, качеството на лепилото, цветовете. Доста се чудих дали да не си купя от това...ммм, канцеларското, с което лепят големите пакети. Уплаши ме, че ако все пак се почувствам некомфортно не мога така лесно да го махна - не само спомените ами и част от детството ми щеше да се отлепи с него, такова силно лепило има. И затова заложих на средностатистическа лепенка. Все още не е паднала, събрала е достатъчно прашинки около себе си и май няма и да си я загубя още дълго. Ако някой ден ми скимне да си я отлепя няма да боли малко, но пък всичко иска някаква жертва. А онази розовата лепенка, нея си я купих също и си я нося в джоба. Ако изскочи подходящ момент винаги мога да си лепна от нея, пък после хич няма да боли като я махам. И както споменах, дори да не я отлепя аз, то тя сама си пада след време и то без да оставя следи. Това е, има добри продавачи, но има и такива, които те открехват коя стока за какво има най-добро приложение. Аз обикновено на продавачите не им авярвам, но този от "Любовната кижарница" е много убедителен. Няколко пъти даже ми демонстрира, че човек може да допусне да му се лепне розово тиксо за ръкава, за ципа на панталона, за устните даже, но после много лесно падало. И аз колкото и да съм недоверчива схванах, че ако искам да съм просперираща, задоволена и заслужаваща, да съм една качествена градивна единица на сексуалното общество, то трябва да вложа повечко и да си купя два практични продукта : тиксо, което да ме придружава в живота /което така и не се лепна по дрехите ми, а по-скоро в съзнанието ми/ и малка ролка розово тиксо, което да ми носи топлина, красота, да ме кара да летя и да пея, защото десенът му е такъв - на сърчица.

Историята на един весел чайник

Тя е кратка и слънчева, понякога топла и ароматна, понякога изстинала и прекалено сладка, но винаги полезна.
Аз, като един готин лъскав чайник много обичам шумните компании, чиито сълзи потичат в очите им от смях, а често пъти след купон ги болят коремните мускули от хилеж и танци.
Уважавам, когато някой хване чашата здраво, в топла длан, когато отпие и забрави за ежедневните си кахъри, защото добрата компания трябва да махне с ръка пред проблемите си , да хлопне вратата на офиса и да отдаде цялото си внимание, нежност и сърце на твоята компания.
Ей за такива неща си мисли един чайник в грипния сезон - как да стопли някой, чиито крака са подгизнали в снега или как да сгрее с пара нечий зачервен от вятъра нос.
Сипвам и на вас по чаша чай, никому не е излишна!