Колко е малко човешкото око , а колко много красота може да види!
Вървя по нос Емине, малкото село е останало зад гърба ми, пред мен е само морето.
Поглеждам в краката си - гъст килим от съвсем ниска трева и безброй бели цветчета като малки звездички посипани по нея. Вдигам поглед и поглеждам към морето - спокойно и синьо. Тази картина е може би най-съвършената, която човек може да види. Поне за мен е такава.
Мисля си...И тази земя, и това море, и този вятър са били цяла вечност заедно. Цяла вечност... а аз съм само миг край тях и утре вече няма да ме има. И какво като няма да ме има, за тях това е без значение. Те винаги ще бъдат така красиви и толкова заедно.
Морето ще гали Земята, а тя ще го прекръща в някой залив. Вятърът ще играе с Морето и ако стане прекалено бурен, то Земята ще му даде подслон да си почине.
Само миг имам, за да видя тази безкрайност и тази красота, с малкото си око. Само миг, за да почувствам тази любов, която съществува и цяла вечност да я нося в душата си. Само един миг, в който да поема въздух и да го подаря на тях и безкрайността им.
Колко е малко окото ми и колко много красота виждам...