Ти си като морските вълни. Някъде се срещат с пясъка, който от много лежане по морското дъно е забравил какво е да го премятат и милиардите му частички да се бъркат като един безкраен пъзел. Идваш и започваш да прегръщаш мен, една малка пясъчна купчинка, разпиляваш ме във себе си, играеш си с моите песъчинки.... Когато заплача от радост, ти прибираш сълзите ми и ставаш още по-силен и голям. Инерцията, която набираш ме прави безпомощна. По пътя ни видяхме една скала с миди. Ти се засили сякаш нарочно, аз се отпуснах и двамата ги върхлетяхме изведнъж, ударихме ги и се пръснахме вътре в тях, ...след което отново бурно поехме по пътя си, оставяйки множество рани някъде в синьото на морето.
Моето сиво в очите ми и твоето зелено се сливат, и ако някой рибар се надвеси над лодката си ще види сякаш пасаж от блещукащи рибки, но всичко е илюзия. Хората са така създадени, те искат да виждат нещо желано, което навярно е играта на една вълна и една купчинка пясък. Згребваме шепа водорасли, които постиламе на морското дъно и от тях си правим меко легло, на което можем да се отпуснем и да забравим колко сме различни и колко едни и същи в търсенето си на нещо ново и красиво. Но докато аз мога да се разпилея по водораслите и да има дам всичките си частици, за да живеят в мен, то ти искаш да им даваш само част от твоите капки, след което ме хващаш и отново ме понасяш към брега. Засилваш се и ме мяташ, а аз се разпилявам по една скала. Слънцето започва да ме гали с лъчите си, вече не мога да бъда твоя и започва безкрайността на спомените ми за едно пътешествие. Стоплям се, и от лъчите започвам да правя дъга, която уви, ще избледнее във времето. Но нищо не е вечно аз вече съм голямо момиче и ще го приема....Ти си тръгваш и не искам да плача.
Знам, че някъде там, на морското дъно, от мидите сме създали малки перли. И тях някой ден, след години, в някой малък морски град една жена ще наниже и ще носи влизо до сърцето си, влюбена.
Защо никога нищо не успявам да свърш
Преди 1 година
