Колко е малко човешкото око , а колко много красота може да види!
Вървя по нос Емине, малкото село е останало зад гърба ми, пред мен е само морето.
Поглеждам в краката си - гъст килим от съвсем ниска трева и безброй бели цветчета като малки звездички посипани по нея. Вдигам поглед и поглеждам към морето - спокойно и синьо. Тази картина е може би най-съвършената, която човек може да види. Поне за мен е такава.
Мисля си...И тази земя, и това море, и този вятър са били цяла вечност заедно. Цяла вечност... а аз съм само миг край тях и утре вече няма да ме има. И какво като няма да ме има, за тях това е без значение. Те винаги ще бъдат така красиви и толкова заедно.
Морето ще гали Земята, а тя ще го прекръща в някой залив. Вятърът ще играе с Морето и ако стане прекалено бурен, то Земята ще му даде подслон да си почине.
Само миг имам, за да видя тази безкрайност и тази красота, с малкото си око. Само миг, за да почувствам тази любов, която съществува и цяла вечност да я нося в душата си. Само един миг, в който да поема въздух и да го подаря на тях и безкрайността им.
Колко е малко окото ми и колко много красота виждам...
Ти си като морските вълни. Някъде се срещат с пясъка, който от много лежане по морското дъно е забравил какво е да го премятат и милиардите му частички да се бъркат като един безкраен пъзел. Идваш и започваш да прегръщаш мен, една малка пясъчна купчинка, разпиляваш ме във себе си, играеш си с моите песъчинки.... Когато заплача от радост, ти прибираш сълзите ми и ставаш още по-силен и голям. Инерцията, която набираш ме прави безпомощна. По пътя ни видяхме една скала с миди. Ти се засили сякаш нарочно, аз се отпуснах и двамата ги върхлетяхме изведнъж, ударихме ги и се пръснахме вътре в тях, ...след което отново бурно поехме по пътя си, оставяйки множество рани някъде в синьото на морето.
Моето сиво в очите ми и твоето зелено се сливат, и ако някой рибар се надвеси над лодката си ще види сякаш пасаж от блещукащи рибки, но всичко е илюзия. Хората са така създадени, те искат да виждат нещо желано, което навярно е играта на една вълна и една купчинка пясък. Згребваме шепа водорасли, които постиламе на морското дъно и от тях си правим меко легло, на което можем да се отпуснем и да забравим колко сме различни и колко едни и същи в търсенето си на нещо ново и красиво. Но докато аз мога да се разпилея по водораслите и да има дам всичките си частици, за да живеят в мен, то ти искаш да им даваш само част от твоите капки, след което ме хващаш и отново ме понасяш към брега. Засилваш се и ме мяташ, а аз се разпилявам по една скала. Слънцето започва да ме гали с лъчите си, вече не мога да бъда твоя и започва безкрайността на спомените ми за едно пътешествие. Стоплям се, и от лъчите започвам да правя дъга, която уви, ще избледнее във времето. Но нищо не е вечно аз вече съм голямо момиче и ще го приема....Ти си тръгваш и не искам да плача.
Знам, че някъде там, на морското дъно, от мидите сме създали малки перли. И тях някой ден, след години, в някой малък морски град една жена ще наниже и ще носи влизо до сърцето си, влюбена.
И сякаш си чаша, от която аз пия, но жаждата все така силна остава! Не мога да спра, и да искам не мога, защото със изгрева пак ще съм празна!
Попитай ме какво желая, то няма да е много, три неща.
Едни ръце, които да прегърнат мойто тяло и да ме стоплят във нощта.
Едни очи, които във зелено да ме поглеждат все така,
че даже след години разделени да те позная в погледа им ням.
И ако някога след време в тъмнината докосна устните ти с длан,
те пак да ми прошепнат в тишината, че ме желаеш силно все така.
В твоята стая вечно тихо е.
В твоята стая ние пак сме сами.
Затварям очи и всичко минало връща се -
усмивката, погледа. Помниш, нали?
И лягам до теб, ти прегръщаш ме нежно,
часовникът бавно спира свойте стрелки.
В ъгъла слънчев лъч се люлее небрежно.
Как хубаво е да сме в твоята стая сами!
